Нещата от живота

Реквием за принцесата на българската поезия

За самородния талант на бургаската поетеса са изписани много повече редове, отколкото крехката й ръка ни е завещала. Прописва едва в първи клас и преди да ни напусне, оставя зад гърба си над 250 произведения, които имат уникалното свойство да бъдат колкото зрели и мъдри, толкова и по детски невинни, дори наивни.

“Бездомни като рибите
се гонят листи есенни,
пияни от дъжда,
заболи смешно фибите
на жилките си, песенно
се люшкат на стада.”

Куплетът e от стихотворението “Докосва ме сънят”.

Тази седмица Петя Дубарова щеше да стане на 57 години, ако доброволно не беше избрала да бъде докосната от вечния сън на прага на своето пълнолетие.

И ако беше имала  късмета да се роди отвъд желязната завеса, където по същото време бунтарството е било възприемано по съвсем друг начин.

Различността на Петя нямало как да остане незабелязана в свят, опитващ се да претопи индивидуалността в името на някакво измислено общо благо. Твърдят, че излъчвала самоувереност и демонстрирала самочувствие, но едновременно с това била твърде емоционална и лесно ранима. Често говорят за нея с взаимноизключващи се понятия. И това е напълно разбираемо, когато става въпрос за сложната структура на една гениалност.

Епизодичната й поява във филма на Георги Дюлгеров “Трампа” е метафора на нейния собствен живот. Петя адски много иска да прочете своя творба пред публиката на конкурс, до който не е била допусната. Не е заради наградата – тя вече е в ръцете на един от участниците.

Петя просто иска да бъде себе си.

 

По време на снимките на филма тя се запознава с някакъв швед в една дискотека, а впоследствие описва несподелената си любов така:

“Влюбих се в швед. Такъв един – висок и рус, хладно-лъскав и пресметлив. Когато ме целуваше, устните му бяха някак изопнати и все ми се струваше, че ме докосва само с ръбовете им. Тогава яд ме обземаше. Забивах нокти в раменете му, дерях ръцете му, хапех зверски устните му, а той си оставаше същата порцеланова кукла. Не дочаках края на почивката и си тръгнах от Боровец внезапно.”

Малко по-късно Петя среща и младия писател Деян Енев. За поетесата той споделя:

“Запознах се с нея на семинара, организиран от сп. „Родна реч” седем-осем месеца по-рано през същата година, през април, по време на пролетната ваканция. Тридневният семинар се проведе в хотел „Орбита”. Току-що бяха ни изплатили и някакви хонорари от списанието, първите ни пари, спечелени с писане, сумата хич не беше малка, помня, че бях взел около трийсет лева.През почивките пресичахме булеварда и отивахме да пием с нашите си пари бира в заведението отсреща… Младен Савов и Пламен Мавров ме запознаха с Петя. Беше хубаво момиче, слабо и височко, малко ъгловато още, но обещаващо да стане красива жена.

Кожата й имаше меден оттенък, тъмните й очи бяха много красиви и малко опасни, като на източна принцеса, като на владетелка на големи тайни. Държеше се малко рязко, сега си давам сметка колко малка е била тогава, едва на седемнайсет. На една от срещите седнахме един до друг край огромната, облечена със зелено сукно маса… С Петя Дубарова си разменяхме закачки, кой от присъстващите в залата известни писатели на какво ни прилича. На глухарче, на изгоряла кибритена клечка, на молив.”

И макар да се държи бодро и жизнерадостно сред хората, нейните размишления броени месеци преди смъртта й звучат стряскащо и сякаш предвещават приближаването на трагичния край.

“Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира.

Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

Освен с разбито сърце крехката поетеса се оказва забъркана и в комсомолски скандал по време на бригада в бирената фабрика в Бургас. Обвинена е в саботаж, заради който намаляват поведението й. Несправедливият свят, носещ само болка и разочарование, отеснява за нейната “бяла и добра” душа. На 4 декември 1979 г. Петя приема смъртоносна доза хапчета и оставя следната мрачна бележка:

Една доста тревожна тенденция се наблюдава след случилото се с Петя – зачестяват опитите за самоубийства сред младите хора в цялата страна. Звучи като сюжет от филм на датчанина Ларс фон Триер… Какво ли точно ще стане, ако нейната история попадне в ръцете му?

ЗА НОВОТО РОДНО ТВОРЧЕСТВО И НОВИТЕ НАДЕЖДИ ПРОЧЕТИ  ТУК…