Щастието е в седем розови лалета

Ах, тези грижливо отгледани, добре поливани и завивани битовизми, как добре са пораснали! Сякаш вчера колебливо смущаваха съня, а днес вече директно ритат стола и нагло се настаняват на масата, изобщо за чудо и приказ…

Кога всъщност се случи всичко това?

Може би най-често използваните реплики в целия свят са „аз няма да стана такъв“ и „никога не бих направил еди-какво си“.

Никога няма да съм такава майка/такъв баща, такава приятелка, такава съквартирантка, такава нервна женица, която си скубе косата, ако е забравила да плати тока или да си среше косата. И докато допреди няколко години ти е било трудно да си представиш истерията на принципа „от нищо – нещо“, сега си готов за юмручен бой с човека, който ти зае мястото до прозореца във влака.

Битовизмите се раждат от дребнавости, които с постоянство водят до стесняване на мирогледа. Не е много трудно и да придобият в главата ти гигантски размери, несравними с нищо друго. Не един брак и приятелство са разрушени от думата с главно „Б“.

От първо лице знам колко са коварни малките ежедневни клопки.

Вървя си по „Графа“ и в главата ми е кошер от мисли – едновременно се чудя заключих ли у нас, колко е 5 по 17 и кога ще ми спрат телефона.

И докато съм се вторачила в тези проблеми на световно ниво, подминавам дядо на улицата, с когото си засичаме погледите. Вървя тъпо няколко секунди и усещам, че трябва да се върна.

Изключвам предишните си притеснения и се вторачвам в изключително симпатичния човек, който продава разкошни розови лалета за по 0,70 стотинки. Излъчва достойнство и леко смущение от ситуацията, в която се намира, не казва нищо, не подвиква ЛАЛЕТА ПО 70 СТИНКИ ПАРЧЕТО и като цяло съм сигурна, че малко хора днес са го забелязали, защото всеки се разминава с всеки, но не го вижда, потънал в различни механизми на съзнанието си.

Купувам си седем лалета, усмихвам се, пожелавам хубав ден и си тръгвам. Човекът отчаяно се опитва да ми върне 10 стотинки, дълбоко притеснен да не ме ощети. И не разказвам тази история, за да си помислите, че съм Майка Тереза, напротив, не съм и не всеки път се спирам, защото е на практика невъзможно, ако вървиш в центъра на София, където на всяка крачка има просяк. Това е просто пример колко много може човек да се вглъби в несъществени неща и да си втълпи, че са важни.

Спирането на телефона е неотложно определено, но със сигурност не е нещо, което определя живота ми. Краткият разговор с непознатия човек ми припомни колко е хубаво да се вглеждаш в лицата на околните, да ги изучаваш и да се държиш човешки.

Има лек за всичко. Срещу битовизмите проверено работят много неща – хубава постановка, книга, пикник, разходка, съзерцание и… седем розови лалета.

ЩАСТИЕ В Е МАЛКИТЕ НЕЩА… И ЗАВИСИ ОТ ТЕБ!