Нещата от живота

Тъй нареченият мой живот - когато духът ти е свободен, когато си философ, когато си бунтар

Рокът е тогава, когато кубинките, кожените якета и дългите коси наистина значат нещо. Когато знаеш, че Nirvana, The Ramones, Metallica и Slayer не са надписи на тениски, а величия. Някоя мацка ги е видяла в мола редом до тениски с щампи на „вдъхновяващи мисли“ и решила да сложи някакъв Slayer, каквото и да значи това. Всеки чифт кубинки, който приютява неартистични крака, които слушат Рики Мартин или нещо подобно, се забива като пирон в главата ми. Защото не може!  Да не споменавам, че не може и да си припяваш добре осолена чалга и да правиш „хеви метъл“ с ръцете. Не. Не! Рокът е тогава, когато духът ти е свободен, когато си философ, когато си бунтар. Рокът е (за)винаги!

Скоро с една приятелка се видяхме на по чашка в един бар. Заведението беше пълно, музиката беше яка и нещо рязко ми се прииска да съм на стадион,  да изпитам вълнението от първата среща на живо с  някоя велика банда. Заговорихме се за концертните емоции и за това, колко е кофти моментът, когато някой твой приятел слуша адски комерс и смяташ, че няма проблем, докато ушите ти тихо и незабелязано не започнат да кървят.

Много хубава вечер си направихме и се замислих за рока във вените. За тази най-дълга, истинска и отдадена любов. Веднъж закачиш ли се, няма откачане.

Спомних си как с ентусиазъм откривах метъл магазините в София и разглеждах с широко отворени очи всички кожи и вериги. Случвало се е да разглеждам тениските и да си набелязвам някоя група по логото. После прослушвам вкъщи и ако ми хареса, се връщам за тениската.

Най-великото нещо, което може да се случи в живота на един рок фен, това е той да стъпи на някой огромен (и не толкова) концерт! С годините започваш да освежаваш гардероба си, може да отрежеш косата и по теб да няма нищо черно, но куфеенето по концертите става по-истинско и по-отдадено.

У нас все някой мрънка за нещо. Преди години бях на един много як фестивал на летището и имаше много дъжд, накалях се цялата и беше жестоко. . За съжаление на опашките за бира чух доста глупости от рода на „Ох, гледай на к‘во ми станаха дънките“ или „Пфф… гле‘й как се изкаляхме, кат‘ не са се погрижили… българска работа, бате“. Иди му обясни, че по света се правят концерти, където калта е по-важна от бирата. Ама карай. Рок обществото винаги и навсякъде е много силно. Дори между десет човека двама да са хеви, то те веднага ще докоснат световете си и лудостта сама ще се получи.

По стадиони и зали съм срещала какви ли не индивиди, приказвала съм си с всякакви луди глави. Бях в Белград на концерт на Metallica и с един много готин сръбски фен чакахме любимо парче и така издивяхме, като чухме първите китари, че се хванахме за ръце и започнахме да скачаме и да крещим. Нито разбрах името му, нито нищо. Но някак това, че заедно имаме музиката, беше повече от всичко. Няма да те отегчавам с излишни истории. Просто пътуванията по концерти могат да те влюбят в свободния дух на всякакви небивали типове.

Когато пиеш бира на рок концерт, не е както когато пиеш бира по принцип. Държиш си чашата и чакаш да излезе твоята група. Слушаш някакъв саундчек, около теб се навъртат страшно готини мацки и разкошни дългокоси пичове, разхождат се весели пиянки и тийнейджъри, които гледат лошо, ама знаеш какво е. И ти си го играл тоя мач. Колкото и да е силна музиката, не ти е достатъчно.

Стига се до момент, в който искаш да изскочиш извън кожата си и да полетиш някъде отвъд космоса.

И никой, никой, който не познава истински рока и неговата свобода, неговата философия, не може да разбере. Особено тези от концерта на Слави. Това са диаметрално противоположни вселени.

А когато след шоуто светнат лампите и видиш всички потни лица, размазани гримове и разлети бири, знаеш, че всичко е минало както трябва. Като се прибереш у вас и си легнеш, главата ти дрънчи. В нея се удрят камбани. Или крясъци? Или просто шум? Знаеш за какво говоря. За онзи натрапчив звук, който идва в главата ти след жесток концерт. Шумът измества делничните мисли. Краката ти са набити, защото много си скачал и  не можеш веднага да заспиш от превъзбуда, но затвориш ли очи, спиш като бебе.

На сутринта си щастлив и весел. Без значение дали имаш лек махмурлук, дали си на даскало, на работа…

РОК ЗАВИНАГИ
С годините се случва някакво (не)приятно улягане, което те кара да отрежеш косата, да сложиш бяла тениска и гуменки. Можеш да развиваш визията във всякакви линии, можеш да променяш себе си като човек, да прослушаш джаз, класика, опера -всичко това е супер. Но винаги нещо ще се преобръща, когато чуеш онези жици. Винаги ще се смущаваш от вълнение, когато по улиците срещнеш Васо Гюров, Кирил Маричков или Милена Славова. Защото тези хора за теб са много големи и срещата с тях се разлива по лицето ти в идиотската усмивка на насладата. Защото рокът е начин на живот. Рокът е философия, религия, свобода на духа и е завинаги.

А ПЪНКЪТ НЯМА ДА УМРЕ! ЕТО ЗАЩО: