Зяпаме го жадно, действа ни венозно

„Винил“ на Мартин Скорсезе и Мик Джагър е най-потният, шумен, нецензурен и смислен сериал от „Престъпна империя“ насам. Не го пропускай, за бога!

Трудно е да изпъкнеш сред океана от съвременни сериали, някои от които са толкова добри, че засенчват безпроблемно големите холивудски продукции. В рамките на някакъв си месец обаче „Винил“ успя да направи точно това – дебютира по-шумно от парче на Black Sabbath и се настани в ежедневието ни с безцеремонната увереност на истинска рок звезда. В това няма нищо случайно – просто всички фактори са на страната на новия ни любим сериал, а и всеки елемент от неговата постройка е монтиран точно там, където трябва.

Маестро, музика!

Зяпахме го жадно и дори не усетихме как се изнизаха епичните два часа на пилотния епизод поради една много просто причина – липсваше ни истински музикален сериал. В десетки други продукции има могъща порция секс, наркотици, житейска драма и жестоки лафове, но го няма онзи епичен, вечен метаезик на рокендрола. „Винил“ пък ни хвърля директно в златното време на тази музика – началото на 70-те години, за които има поне толкова разказани велики истории и фантастични митове, колкото и все още неразказани и неразкрити.

Донякъде благодарение на присъщата за онази епоха хаотичност „Винил“ също стои някъде между псевдодокументална рок продукция, класическа драма и крими комедия с неочаквани обрати.

Другата перспектива

Това е и една различна музикална продукция. Защото главни герои в нея са собствениците и агентите от големите лейбъли, а рок гиганти като Боуи, Елвис и Робърт Плант са второ- или дори третостепенни персонажи с екранно време, вариращо от 1 до 5 минути.

Благодарение на жестоката игра на Боби Кенъвали, Рей Романо и Пи Джей Бърн виждаме хората от музикалните компании в един нов, понякога неочакван образ – освен алчни, нагли и готови да оберат всеки до шушка, те са и мъже, които слушат рок почти без прекъсване, познават ненормално много музиканти и творци от всякакъв ранг и в крайна сметка имат не по-малко значение за онова, което е рокендролът днес, отколкото самите групи и изпълнители.

Шум, шум, шуум!

Няма начин, допада ни фактът, че във всеки епизод звучат нечовешки неща на Дейвид Боуи, Отис Рединг, Blue Cheer, Black Sabbath, Чък Бери и The Stooges. Множеството ефектно заснети, екстатични и много цветни псевдоконцертни изпълнения пък ни връщат към документални продукции на Скорсезе като Shine A Light например. Което е още един плюс в полза на сериала, нищо по-малко.

Четирима крале

Често наричат „Винил“ „сериал на Скорсезе“, което е истина, но само донякъде. Големият американец е създател и продуцент на продукцията, както и режисьор на необичайно дългия пилотен епизод, но за силата на „Винил“ имат огромно значение поне още трима души.

Единият от тях се казва Мик Джагър (също създател и продуцент), писателят и журналист Рич Коен (създател) и Терънс Уинтър, работил върху „Семейство Сопрано“, „Вълкът от Уолстрийт“ и „Престъпна империя“ (създател и продуцент). Четиримата работят заедно не за първи път (макар и не точно в тази конфигурация), всеки от тях е страховит професионалист, а и имат особено отношение към рокендрола и неговата история. Точно както подхожда на музикален сериал, нали?

Тя е толкова прекрасна

„Винил“ прелива от страст, секс, прелюбодеяние и голота. Красивите актриси тук са в изобилие, но въпреки всичко ни е безкрайно лесно да посочим най-прелестната от тях.

Една от главните роли е поверена на Оливия Уайлд, която сякаш виждаме за първи път – освен че играе добре, тя е толкова обезоръжаващо и божествено красива, че бихме й издигнали храм и сами бихме служили в него.

„Винил“ можеш да гледаш всеки понеделник по НВО от 21:00 и онлайн на hbogo.bg

8-часов филм, 1-часова песен, книга с13 000 страници и 7-часов концерт с едно-единствено парче.