Нещата от живота

Не забравяй да си пиеш дозата!

„Щастието е като игла в купа сено – търсиш игла, която не ти трябва, вместо просто да се облегнеш на сеното и да заспиш с усмивка.“ Това гласи надпис с маркер върху лъскавите плочки на кенеф в столично заведение, откъдето започва днешната история. История за щастието. Отвъд прага на заведението ме чака безспирният адронен колайдер на градски частици и случайни срещи – София. Дамата, която расте, но не старее. И която говори чрез случки, събития, хора, които невинаги забелязваш. А забележиш ли ги – връщане назад няма.

София говори, но не всеки може да я чуе. Тя е мъдра и може да ти каже много, стига да зададеш правилните въпроси. И да си отворил очите и ушите, когато има какво да ти сподели.

Та, към щастието…

Късен следобед, бавно крача по напукания като кожа паваж на голям софийски булевард, докато слънцето лениво потъва в хоризонта на един топъл пролетен ден през зимата. Стоя на входа на метростанция „К. Величков“ и се надявам градът да проговори. Звучи смахнато, нали? Да ми каже къде е щастието, как се стига до него и откъде се минава. Докато превъртам въпросите в главата си като на лента, усещам себе си като биполярно разстроен, който търси хармония в софийския хаос. И ето, отговорът на София не закъснява. Тутакси ме приближава вежлив мъж на средна възраст, който с широка усмивка на уста обяснява, че търси хотел Easy. Моделът на мобилния му бил от палеозоя и нямал интернет да провери къде се намира. Правя бърза справка в глобалната мрежа и упътвам пича накъде да тръгне. Той търси как да стигне до хотела, а аз се питам как да намеря щастието. Отговорът и на двата въпроса се оказва един същ – хотел Easy. Лесна работа…

Приел ролята си на общуващ с билбордове, реклами върху автобуси или случайни минувачи, ми хрумва да направя едно от най-притеснителните за уж здравата ми психика неща – да последвам непознат и да вляза в хотел, без изобщо да знам какви ще ги върша там. Въпреки това тръгвам и се надявам да намеря това, което търся, и може би ме търси. След половин цигара ходене време пред мен пониква бетонното туловище на хотелската сграда, което се излежава кокетно на фона на полуразрушено тухлено нищо. Входната врата на хотела ме пляска по челото и някак си изпадам в кататонен ступор. Не мърдам, не дишам, не знам. Не съм сигурен дали наистина искам да вляза. Докато блуждая в сенки и съмнения, че ще ме помислят за някой младеж с екстравагантни ментални увреждания, плъзгащата врата пред мен се отваря и с приятна почуда установявам позната физиономия, захапала цигара. Добър вечер!

Физиономията бе на един един стар приятел от гимназията, който бе изчезнал за известно време. Не можеха да му хванат следите, защото постоянно се местеше от място на друго. Номад от Горна Оряховица и настоящ барман в хотела. Не можех да повярвам, че го виждам. След тесте целувки и прегръдки се заформя разговор на по една малка ракия в лоби бара. Всеки разказва какво му е на душата. Изповед с дъх на дюли. Става ясно, че има жена и детенце. Зимата живее в София, а лятото прескача в Синеморец, където има къща за гости. Изглежда поумнял (или аз съм станал по-тъп). Разправя, че бил в Щатите за десет години, но не издържал заради студа между хората и дивия капитализъм. Всеки бил сам за себе си и избягвал излишните контакти. Вълча работа. Иначе изкарвал добри пари с търгуване на акции. Стигали му и за глезотии. След време обаче осъзнал, че купуването на все по-големи и скъпи играчки не го удовлетворявало, при положение че на няколко Коледи оставал сам. Заради голямото напрежение на работа и проблемите вкъщи решил да се върнат в България. Да си дойдат тук и да се опитат да заживеят другояче. Малко по-спокойно. Липсвали му всички приятели и роднини, близостта между хората и балканските алкохолни маратони. Прибрал се. Купил си къща в Синеморец и сега през лятото живее и работи за себе си. Не изкарва много, но се оправя. Радва се на малките неща в живота…

…бирата с приятели на плажа под чезнещите лъчи на залеза, лютият кючек от контейнер за боклук, преустроен в спалня с трапезария, или баничка с боза след шест водки.

Усмивката на непознатия в метрото, оказаната опора на болно рамо или дълбоката глътка свеж морски въздух го карали да се чувства истински жив. „Прегръдката е като бумеранг“, казва – „винаги се връща“. Благодарен е за всичко, което има, и не прави планове за още, за да не разсмее Господ. „Аз съм един щастлив човек и това ми стига“ – и се усмихва леко. „Ала знай, щастието идва отвътре, не е витамин да го изпиеш!“ – и сочи с пръст към сърцето си. „Ключът е в благодарността“ – казва, „защото, ако я няма, това те кара да искаш още, дори когато имаш всичко“.

Правотата на тия думи ме сграбчи за ревера, изпука и намести гръбнака ми. Прибрах се и не успях да заспя цяла нощ. На сутринта ме чакаше кафе с късметче: „Любовта и щастието са витамини за душата; ако искаш да си здрав, не забравяй да си пиеш дозата“. Така и правя вече.