Удари една контра на склонността към хипердраматизъм

Да нямаш драма е най-голямата драма. Толкова е безинтересно – няма за какво да помрънкаш, за какво да се оплачеш. Образът ти на мъченик страда – сега как ще караш да ти съчувстват, да си казват „Ех, горката/горкият“. Няма ли драматизъм – животът сякаш губи смисъл.

Както новинарският принцип, че лошата новина е добрата новина, така и в живота наличието на житейски апокалипсис си е своеобразен джакпот.

Така поне разсъждава човекът, често наричан с леко претенциозното и силно сексистко определение Drama Queen, сиреч – кралица на драмата. За такива хора обаче баба ми има едно много по-точно и полово равноправно събирателно, а именно – мрънкало.

Та мрънкалото винаги и във всичко ще открие драма. Той е като един радар за драми – подушва ги отдалеч и ги намира дори там, където всъщност ги няма. Ако е топло, ще е драма, че е топло. Ако е студено, ще е драма, че не е топло. Ако му върви в работата, ще е драма, че не му върви в любовта. Ако му върви в любовта, ще е драма, че не му върви, както той си го е представял.Ако пък не му върви нито в любовта, нито в работата, тогава драмата ще е междугалактическа.

Едно е сигурно – драма винаги ще има. Ако няма – ще бъде създадена. Сякаш пълното щастие никога не е било на мода. И май няма и да бъде. Някак скучно е да си щастлив. Не поражда съчувствие. Не провокира дори любопитство. Неслучайно хората казват: „Не го мисли този, той е добре“. Но ако не си добре – е, тогава ще си новината на квартала, дай боже и на града.

Дълбоко в нас живее някакво странно мазохистично желание да има за какво да мрънкаме и страдаме. Неуморна вътрешна потребност да имаме драма, за която да се кахърим, с която да запълваме съзнанието си и с която да провокираме чуждото внимание и съчувствие.

Достоевски казва: „Човекът обича да брои проблемите, но не и радостите си. Ако ги брои, както би трябвало да бъде, той ще види, че за всички има достатъчно щастие“. Е, прав е човекът. Щастие има за всички. Но за да го видим, първо трябва да се огледаме. А ако се вторачваме само в проблемите, никога няма да видим радостите. Ще си останем вечно с диагнозата „хронично мрънкало“.

Баба ми го казва дори още по-просто: „Жив си, здрав си. Какво повече искаш?“. Тоест, щом си здрав и си на крака, всичко можеш да постигнеш. Само трябва да си удариш два шамара и да запретнеш ръкави. Драмата е особено лесно извинение. Легализира те като жертва и е удобно оправдание за бездействието ти. Контравъпроси от рода на „А всъщност каква точно ми е драмата? Основателна ли е? Струва ли си?“ квалицирахме като неудобни и си забранихме да си ги задаваме. Та нали заради тях ще трябва да дълбаем вътре в себе си и да търсим отговори. Ааа, не, мерси съм. 

Научихме се да броим това, което нямаме, вместо това, което имаме. И, разбира се, образът на проблемите ни придоби толкова гигантски размери, че напълно засенчи това, за което да сме благодарни. Забравихме, че на всеки един от нас се пада по късче щастие. Превърнахме живота си в постоянно оплакване. И сбъркахме. Затова включете я тази броячка най-накрая. Броячката на радостите. И ще видите, че сте щастливи! А всичко останало е само прах и излишен драматизъм.

ВЕДРИНА