Гответе се пак да чувате този въпрос, защото култовото балканче е живо

Помните ли балканчето? Ама не просто да сте чували семейната история за третия ви братовчед Петьо, който е карал такова преди сто години, а наистина да го помните? Ако отговорът е – да, бе, как няма да го помня, то друго нямаше!, мога с точността на маг Селена в някой от силните ѝ дни да определя, че сте на около 35-40 години, а когато сте били на 6-7, сте кръстосвали улиците и тротоарите с този титан на велосипедната манифактура.

И ако внезапно душата ви трепна и с носталгия се сетихте как сте яхвали балканчето и сте порили въздуха до някоя от трите сладкарници в града, където сте се тъпкали до припадък с родопчета и скалички (по умалителните имена на някои соц благини можете да съдите колко ценни са били те за нас– родопче, скаличка, балканче), ей сега ще ви разчувствам още повече – заводът в Ловеч отново е започнал да произвежда любимото превозно средство на няколко поколения българчета. Разбира се, днешният „Балкан“ е много по-снажен и представителен от някогашния си беден и нелепо изглеждащ роднина, но въпреки понапудрения външен вид сантиментът по времената на хляб „Добруджа“, гигантските замразени кокошки с криви крака, които продаваха по бакалиите, и трамваите по „Витошка“ е гарантиран.

Ето, аз веднага си спомних, че се сдобих с балканче някъде около шестата си година. Подарък от баба ми – една твърде модерна за тази територия и онези времена жена. До ден-днешен е известна в семейството с това, че беше пътувала с кола от Мароко (където работела като учителка)до България и обратно, шофирайки сама, а пътьом, някъде из Франция, я спрели полицаи, защото „режела“ завоите, и я попитали:

„Вие в България имате ли завои?“

Сами ще се съгласите, че балканче е най-малкото, което можеш да очакваш от такава баба.

Тогава нямаше кой знае колко и интересни иновации освен самовара, чушкопека и млековарката, така че появата на балканчето внесе разбираемо вълнение в детската ми душа. Живеех при същата ми тази баба, на „Скобелев“ и „Борис I“, точно до някогашния Военен музей и срещу 20-о училище, където учех. Както казах, иновациите по това време бяха кът – в кооперацията нямаше асансьор, което означава, че някой самоотвержено е разнасял балканчето нагоре-надолу 5 етажа всеки ден и със сигурност това не съм била аз.

В началото балканчето имаше разкривени помощни колела –

скрибуцах с тях от нас до площад „Баба Неделя“ и обратно до Петте кьошета, а на третата обиколка спешно отскачах до сладкарницата на кино „Иван Вазов“, където си вливах няколко тулумбички преди да поема отново на Тур дьо Скобелев.

Спомням си, че когато минавах покрай Военния музей, леко изтръпвах от страх – някъде по това време там се беше срутила топола и беше паднала върху някакво момиче. Смачканите ламарини на тунела си стояха така с години – може би дълго след като вече не карах балканче и не живеех там.

Самият тунел пък ми беше нещо като лично пространство за обстрел с крадени лъжици! Поради липса на кой знае какви пакости за вършене освен размяната на изтривалки пред вратите (взимаш изтривалката на Георгиеви от 1 етаж и я курдисваш пред вратата на Иванови от 5-ия и така нататък, а после се криеш някъде и се кикотиш тихо, докато слушаш как лелята от петия етаж си търси парчето парцал), няколко пъти тайно изнасях лъжици от стола на 20-о училище, след това вкъщи скривах плячката в големите жълти телефонни указатели и накрая, в пристъп на криминален екстаз, с лека засилка от балкона ги мятах върху релсите в тунела, гледайки с удоволствие как трамваят бавно минава (вероятно)върху тях. Символът на гадната супа топчета от стола в училище – проклетата лъжица, разпльокана от трамвай номер 6! Майчице, какъв кеф!

След това балканчето дойде с мен и на другите места, където се местехме да живеем. Спомените с него обаче започнаха да избледняват с настъпването на промените, когато и то престана да бъде произвеждано. Смъртта му съвсем спокойно може да попадне в графата „промени след 89-а година“. Не че някой много е страдал от тази загуба – пазарът вероятно бързо е запълнил дупката на милото ни балканче, но за мен това си остана единственото и последно колело от детството ми. Следващото такова си купих сама преди няколко години,

карах го три пъти из града, оглеждайки се като диверсант дали ще ме блъсне тролей или бетонобъркачка, и накрая го зарязах в едно мазе.

Отдавна вече нищо не е същото – не нагъвам тулумбички, не крада лъжици от столовете, а по „Скобелев“ никой не може да си пусне детето с колело, защото там е въведено супер съдържателно транспортно решение – пред входа, от който преди години излизах със скок на улицата, сега се тътрузи и дрънчи… трамвай! Това обаче не е толкова важно, защото, ако ви налази носталгията по онова време и всичко хубаво, което сме изживели тогава, можете просто да си отворите нета и да разгледате снимки на балканчета – веднага ще се върнете в детството. Нещо като машина на времето – вярно, тъпо изглеждаща, с грозен фар и раздрънкан звънец, но машина. Истинска машина.

Прочети още за носталгията, която лъха от кварталната бакалия.