Нещата от живота

Или „Умирай трудно“ - БДЖ едишън

С годините малко неща, с които сме свикнали, остават същите. Всичко се променя. Животът си тече. Но в този свят на непостоянни отношения, чупливи предмети, мощни автомобили, телефони-телевизори и изкуствен интелект, в този свят, в който вече се говори за живот на Марс, има едно нещо, което е точно, такова, каквото си го спомняме от нашето детство. 

Има едно нещо, което си стои там  – стабилно, неразвиващо се, не търпящо промени  – Великите Български Държавни Железници. 

Ако ви липсват приключения и адреналин, не е нужно да пръскате пари за сафари в Нгоронгоро. Просто си подарете едно пътуване с влак. И за да бъдат още по-осезателни тръпката и усещането за дишащ зад врата ви Ангел на смъртта, започнете вашето приключение не от другаде, а от подлеза на Централна жп гара – София. Или както „лелката от метрото“ услужливо обяснява на чужденците – „Сентрал Рейлуей Стейшън“.

Иска ми се да видя Беър Грилс в подлеза на Гарата! Там, където от бингото под земята винаги се чува „5-7-32-78- Обявена е линия“, но където линията на живота или поне на човешкото достойнство изглеждат напълно изтрити. Нека го видим как ще притичва между биещите се за последната глътка „Механджийско вино“ клошари, да подскача от плочка на плочка в опит да се размине с някой и друг миниран участък (нужда, какво да я правиш…), да пази главата си от провисналите като гилотина откъснати лампи, държащи се на едно малко, мъничко кабелче, след това да се промуши между работниците, ремонтиращи бог знае какво, само и само за да стигне да ЗАВЕТНИТЕ каси. И там да срещне ТЪЛПАТА. Орди от пътуващи до Мало Конаре, Перник, Пазарджик, Бургас, Варна, Виница, Пловдив и къде ли не хора – всеки, опитващ се да се добере до така жадувания билет.  Сякаш ако го грабнат в ръка минута по-рано, ще спечелят милион от лотарията!

Пригответе се за псувни и ръкомахания, пред които дори Стоичков би се изчервил, a италианците биха завидели.

И в никакъв, ама никакъв случай не се пререждайте. Ако ви се умира, просто не го правете в подлеза на Гарата!

Но не бойте се! Защото цялата тази епична битка си струва! Защото след това, след няколко прекръствания и след казана тихо последна молитва стигате до НЕГО – Влака! Той е там. Стои. Чака ви. Сякаш приветливо ви маха с ръка – по-бързо, по-бързо да отидете при него. С добрите стари нашарени от всички страни вагони. Със зелените седалки. С купетата за шестима, където едва сядат четирима. В които я вратата, я прозорецът – абе все нещо не се затваря или пък не се отваря.

И ето че след нищо и никакви 15-20-60 минути закъснение, влакът весело свирва и тръгва. И веднага щом се отделите от гарата – повярвайте ми, ще бъде зададен първият и най-важен, вечният въпрос, по-стар и от онзи за яйцето и кокошката: „А парното работи ли?“. И ако работи… Ах, само ако работи! Какъв живот тогава, само какъв живот! Махат се балтони, свалят се шушони, разхлабват се шалове, хвърлят се шапки! А ако вие сте от онези „младежи идиоти“, които не търпят 60 градуса температура и задушен въздух, стискайте зъби и в никакъв случай не предлагайте: „Само малко да отворим  прозореца!“.

Защото  рискувате да бъдете замеряни с вестници, със сандвичи с маргарин, с кислородни апарати и да бъдете изгонени от купето от въоръжени със сопи хора.

И… ако, не дай си боже, парното не работи… тогава се подгответе за безкрайна канонада от „Ей, затова държавата ни е на такова дередже!“, „Никога няма се оправим!“, „А влаковете в Лондон са с климатик и безплатен чай!“. И, разбира се, започва едно навличане с още и още дрехи, изваждане на елеци от чантите, придружени с обидни подвиквания към кондукторите. За да не останете и без вашата връхна дреха, просто се изкашляйте няколко пъти или поне кихнете. Защото никой не приближава „болния“ в купето.

За да оцелеете през тези нищо и никакви я три, я седем часа, не е зле да се запознаете с трите основни породи хора, които може да се превърнат във ваши спътници или врагове за цялото това време. Защото по законите на БДЖ едни седем часа бързо могат да станат и 17. Заради например някое паднало дърво на пътя.

И така… Първият и най-често срещан субект е…

ЖЕНАТА С ТОРБИТЕ
Тя винаги е много, ама много натоварена. Багажът й е толкова важен, че всъщност на него се крепи балансът в природата. И е навсякъде. Той има функцията да се трансформира в много малки торбички от всякакво естество – найлонови, хартиени. Но понякога може да е съставен от няколко големи куфара, които ВИЕ задължително трябва да й помогнете да си качи най, най-ГОРЕ. Защото иначе няколко часа ще трябва да слушате колко отвратителни са днешните „млади хора“. Дори да сте на 45. И с две патерици. И счупена ръка.

ТАНЦУВАЩИТЕ С ДУМИТЕ
Да споделиш с непознат е било винаги най-голямата ценност на това да пътуваш с влак. Понякога… по-точно… винаги ще срещнете от онези типове, които не могат да издържат и 15 минути, без да ви направят обширен разбор на историята на своя живот.

Дори да сте забили поглед в телефона си или да четете книга, те непременно ще ви разкажат как са изневерили за първи път от 20 години, как животът им в Америка е било просто едно безкрайно миене на чинии, а не невероятно и интересно приключение, както са разказали на всички, как не понасят гаджето на щерката или сина си.

Може да се спасите от ролята на психоаналитик, като се направите на заспал, а може и вие самият да се възползвате от шанса да разкриете душата си пред абсолютно непознат. Защото всъщност може да е наистина полезно и приятно.

ВЕСЕЛИТЕ И ПИЯНИ ГРУПИ
В не всеки влак може да ги срещнете. Обикновено те пътуват към Варна или Бургас.  Ако сте част от пиянската весела група, снабдена с достатъчно алкохол, за да дадат живот на отдавна замрелите бар-ресторанти във влаковете – е просто страхотно! Но ако сте извън нея и пътувате в например съседно купе – може да е така мъчително, че да искате да си изгризкате ръката със зъби! И най-вече защото и на вас ви се иска да пиете и пеете и да се смеете на тъпи вицове.

За да преживеете пътуването възможно най-поносимо, имате две възможности: или да намерите начин да се присъедините към тях, или пък чисто и просто да си купите бира от гарата, да си пуснете музика силно в ушите и да не ви дреме от нищо!

Защото в крайна сметка пътуването с влак, освен да е едно наистина на моменти неприятно приключение, може да ни донесе и онези няколко нужни часове, в които да се вгледаме в себе си. Да помислим. Да погледаме в празното пространство. Да почетем книга, да послушаме музика. Да се посмеем шумно на глас или да потъгуваме и да пуснем някоя сълза. Без някой да ни помисли за луд. Защото не сме ли всички, които пътуваме във влака, малко луди, жадни за приключения хора?

Ако пък не ти се занимава с влакове, то хвани такси, чийто шофьор често е най-добрия психотерапевт.