Когато любовта не е достатъчно перфектна, за да я пуснеш в дома си

Една вечер с един приятел на по една чаша вино захванахме един спор. Разпалването дойде,след като изръсих изречението “Как така ще се появи някой в живота ми и ще ми каже: Дай ми половината гардероб?!”. Той веднага се възмути- “Еее, ти пък за един гардероб ли си, това ли ти е проблемът?”. Не ми е това проблемът, но това беше образен начин да обясня теорията си за отглеждането на егоизъм.

Говорихме за онзи момент, в който изглежда, че почти сме подредили живота си. Млади, образовани, с работа, живеем сами, издържаме се сами, оправяме се сами, борим се сами. А една част от пъзела липсва. Да, тази част от средата на предишното изречение – живеем сами. Живеем без онази сакрална половинка от другия пол, която да оплеска всичко. Нека да оставим подмятанията на роднините настрани. Това започва да ни тежи и на нас… донякъде, понякога, абе не съвсем, всъщност много сме си добре така.

Времето си минава. Ние се лутаме, направо сме си закъсали между “искам” и “не ми е сега времето”. Онзи забавен лаф “До 25 не се ли ожениш, после все ти е рано” вече става полутъжната истина, зад която сме се скрили комфортно и сме похлупили с голяма доза смях. Пълним самостоятелното си жилище с клишета от рода на “хубавите неща стават бавно” и “перфектният още не се е появил”.

Но нека си признаем, че зрънцето полезен егоизъм в нас расте и заема все по-голяма територия от природата ни. С времето става все по-трудно да споделим живота си с някой друг. Свикваме да бъдем сами, но това съвсем не означава, че сме самотни. Преследваме другите си цели и се чувстваме перфектно.

Списъкът с нещата, които трябва да постигнем, преди да се впуснем в житейското приключение съвместен живот, расте, докато списъкът с компромисите, които бихме направили, става все по-малък.

Учим се от опита и грешките си, а те винаги добавят по някое ново изискване за следващия път. Без да се усетим, отглеждаме и храним егоизъм вместо котка, а чувството ни за притежание става доста изострено. “Мое” вече не е притежателно местоимение, а светая светих. Моят живот, моят дом, моето време, моите приятели, моите тайни – всичко това е като минирана територия, по която трябва да се стъпва много внимателно. Не сме готови напълно да споделим постигнатото, защото искаме още малко да му се порадваме сами. Професионалните ни успехи нежно гъделичкат гордостта ни, която пък доста ще измъчи събитието “пренасям се у вас”. Обичали сме, прощавали сме, наранявали са ни и това ни е научило да се грижим повече за себе си. С времето грижата се превръща в растящо его. Зоната ни на комфорт става като непробиваема крепост. Обличаме егоизма в думи като предпазливост, разумност, свободолюбие, дори страх.

С годините все по-трудно си представяме момента, в който Човекът ще промени статуквото и отъпканите ни навици. Ще промени малките ни ритуали, начина ни на пазаруване, усамотените вечери, ще промени нас самите, ще иска половината не само от пространството, но и от времето и вниманието ни. Всички онези наши си малки неща вече няма да са същите. С някои ще трябва да се простим, други да споделим. Ще трябва да носим отговорност не само за себе си, ще трябва да мислим за комфорта и на някой друг. Тя ще трябва да го посвети в голямата тайна колко точно чифта обувки има, а той ще трябва да търпи дебелия юрган до средата на юни, защото на нея вечно й е студено. Всичко това ни плаши, защото го виждаме като голямо сътресение на живота и ежедневието ни. И го отлагаме. Без да искаме. Просто “не сме готови”.

Намираме си някой като нас. Споделяме нощите си, но безопасното разстояние между двете ни квартири не се съкращава. Сладкото усещане за свобода остава, всеки пази своя бункер, в който се барикадира, когато възникне проблем.

Друго си е да си отидеш вкъщи и да оставиш половинката да се цупи на спокойствие. Уютно чакаме бурята да отмине. Не си освобождаваме шкафчета един на друг, защото това е половин покана. Вместо това си тръгваме и се изпращаме с вчерашните дрехи, усещането все едно имаш махмурлук и неистовото желание да си отидеш/останеш сам вкъщи. След време правим нескопосан опит да маркираме чуждата територия, но ни слагат реквизита направо в ръцете с думите “Забравил/а си си това тук, сигурно си го търсил/а”. Не се сърдим, че опитът ни е осуетен, защото и ние бихме постъпил така. Как да се съберем, като всички се разделят, дори и двойката, която ни беше за пример? Егоизмът ни е почти на една равнина, затова и ние се разделяме.

Времето продължава да тече и се появява друг/а. Вадим чек листата, разчертаваме колонките с положителни и отрицателни черти, правим му пълен и подробен профил. Хм, почти като по учебник, плюсове срещу минуси са 70/30, направо рекорд. Но… точно сега ли? Имаме толкова много други неща, които ни чакат. Чакаме повишение или сменяме работа, тъкмо сме намерили време за приятели и хобита, в процес на планиране на бъдещето сме, няма да е честно да го/я лъжем, имаме нужда от време за себе си и стария опит още горчи в гърлото ни. Мислим, премисляме, пресмятаме, действаме разумно и предпазливо. Приземяваме се, преди да отлетим. Оправданията нямат край. Крепостните стени не падат. Все още не сме готови.И не знаем как да се подготвим.

Започваме да се облягаме на максимата, че то, като дойде, не пита и събаря всичко. Ами ако е идвало? Ако е питало? Но ние не сме чули, защото сме били заети да браним територията си, да намираме кусури и оправдания.

Стряскаме се за момент, но бързо ни минава. Случват ни се някакви връзки, но те са така, между другото, докато чакаме голямото УАУ, и затова не допускаме никой прекалено близо до себе си. Винаги си оставяме изход за бягство. И винаги чакаме нещо по. Перфектното оправдание.

Повечето хора биха спорили с мен, че това не е егоизъм, а по-скоро страх. Ще се съглася, че е страх, но страх от това, че ще ни нарушат комфорта. А това не се ли приближава до егоизма? Не е задължително той да бъде порок или недостатък. Просто е нещо върху, което трябва да поработим. Не е лошо да се погледнем честно в огледалото и да си отговорим какви сме – егоисти, индивидуалисти, страхливци или хора, чакащи съвършенството.

И сега да се върна към онази вечер, с този спор. Моята цинична гледна точка срещу романтичната гледна точка на един мъж (ерген). Чашата вино стана бутилка.

Аз твърдях, че сме станали егоисти, а той, че любовта не признава такива неща и трябва да й направя място в гардероба още отсега.

Загубих спора, което само по себе си е драма, но си признавам, че се радвам, защото това определено дава много надежда.

Остава ти само въпросът: "Ще ми се случиш ли?"