Любовта ще спаси света, ако светът спаси любовта

Ако любовта трябва да спаси света, за момента май отиваме по дяволите. Това не е негативна философска прогноза на Паулу Коелю, Елиф Шафак или на някой тибетски лама от Обеля. До такъв извод може да стигне всеки средностатистически интелект, който може да наблюдава обективно случващото се в света около него и да прави недотам сложни логически съждения. Надеждата обаче все още не е загубена. 

Трудната за приемане истина е, че в днешно време любовта е дефицит и ако продължаваме така, в най-скоро време тя ще попадне в червената книга с изчезващи видове. Не визирам любовта между мъжа и жената.

Става въпрос за любовта между хората, която ни сплотява и ни прави едно, превръща ни в общество, в дишащ организъм, в едно сложно социално животно, съставено от човеци. Без тази любов човешкият социум няма да е нищо повече от математически сбор от елементарни частици, където всяка частица е с фокус върху собствения си задник.

Любовта е кръвта на това социално същество. Тя го захранва, зарежда го, прави го живо. Няма ли любов, няма общество. Няма ли кръв, няма организъм. После помен, четиридесет и Бог да прости.

Хората са започнали да мислят повече, отколкото да чувстват. Четат повече за емоциите, отколкото ги усещат. Широко разпространената литература за личностно усъвършенстване ни учи да сме позитивни, да сме лидери, учи ни как да печелим приятели и да влияем на хората, докато на приятелството, алтруизма и уважението тихо им минава срокът на годност. Накрая става така, че в метрото срещаш младежи без вратове и с бръснати глави, които четат книги в стил „Силата на моето подсъзнание“, докато от задния джоб на дънките им дискретно се подават сгъваеми стоманени палки за близък бой… Носят ги е така, за всеки случай, ако подсъзнанието им не сработи.

Какво полза от това, че четеш психологични методи за развитие на характера и за силата на подсъзнанието, когато не отстъпваш място на възрастен човек в автобуса или не предлагаш помощ на родилка да си качи количката в градския транспорт. Това е все едно да четеш на теория как да си сготвиш паеля с кралски скариди и чоризо, а на практика да не можеш да опържиш едни яйца.

Злобата и омразата са отрови за обществото, те са като отрова в чаша. Разяждат този, в когото се намират.

Заразата се разпространява от човек на човек. Единственият начин да се имунизираш е да разпространяваш любов.

По този начин лекуваш не само себе си, но и заобикалящата те среда, т.е. хората около теб. Колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-малко човек за човека ще бъде вълк.

Майната й на любовта, някой ще каже. Пари да има. Така е, но само отчасти. Ако имаш пари и нямаш с кого да споделиш удоволствията, които парите могат да ти донесат, можеш директно да си завреш пачката между бузите (не тези на лицето). Сърцето на човек се храни с емоция, не с пари.  Не с пари, с хора се живее…

Така че, когато следващия път някой ти поиска пари назаем, защото е изпаднал в нужда – дай му от сърце, дори да знаеш, че няма да ти ги върне. Дори и той да не оцени жеста, в крайна сметка едно от двете сърца ще остане пълно – твоето. Ако обаче го оцени, бъди сигурен, че и той ще предаде „заразата“ нататък. Заразата, от която всички имаме нужда. Любов. Ако тя не спаси света, винаги можеш да продаваш стоманени палки.

Или да си вземеш куче. Те знаят как да общуват по лесния начин и нямат нищо против да те научат.