„И те заживели дълго и щастливо до края на дните си.“Чакай бе! Как така?

Хич не обичах приказките като малка – струваха ми се много измислени (гениално хлапе съм била, а?). Така де – на героите им се струпваха много приключения за сравнително кратко време и тъкмо когато започне да ти става особено интересно как ще се справят оттук нататък, авторът те отрязва с думите:

„И те заживели дълго и щастливо до края на дните си.“Чакай бе! Как така?

Винаги съм смятала, че когато един текст свърши по този начин, на онзи, който го е измислил, просто му е дотегнало да си напряга въображението и е направил един шорткът към края. Измил си е ръцете, с две думи. В живота обаче не става така и колкото повече време минава, толкова по-голяма завист изпитвам към литературните герои, улеснени от твореца си по отношение на посоката. Техният път просто свършва.

Ние, от друга страна, на всеки три-четири метра се питаме дали трябва да завием наляво или надясно, дали трябва да продължим напред, или е по-добре да се върнем назад… както и защо, по дяволите, всъщност се трепем и вървим по този шибан път. На тези, които си задават последния въпрос, искрено съчувствам и ги съветвам да се отърват по най-бързия начин от причинителя на чуденето. В помощ на останалите обаче идва тази статия.

Не знам дали това се дължи на по-различните разбирания по онова време, или просто родителите ни са били по-ограничени от обстоятелствата от нас, но когато майка и баща ми са се женили, те не са мислили, че може да има по-различен вариант от „и те заживели щастливо“. И, разбира се, наивно са се венчали. Сега, ако оставим настрана факта, че по-малко от три години по-късно бомбата (под формата на молба за развод) вече е била пусната,

бракът наистина до някаква степен е бил здрава, сигурна крепост, в която двамата млади са се пазили взаимно от света. За съжаление не и един от друг, както се оказва.

Днес заради статистиките, че 50% от браковете свършват с развод, малко двойки изобщо се занимават и с едното, и с другото. За тях „и заживели дълго и щастливо“ не е опция – те живеят тук и сега, докато са щастливи заедно, а след това всеки си хваща пътя и се чувства отговорен само за собственото си щастие. За разводите не знам, но за връзките съм почти убедена, че сега са много по-лесно разпадащи се, отколкото са били примерно преди двадесет-тридесет години. По-широките контакти вследствие на влиянието на социалните мрежи не са причината – избор пред хората винаги е имало. Това, което се е променило, е отношението ни към всичко, което ни заобикаля – сега сякаш то има срок на годност, независимо дали е човек, електроуред или дори място. Знаехте ли, че в средата на миналия век сравнително безизвестен учен открива материя за чорапогащници, която е буквално невъзможна за скъсване и издържа натоварване от над един тон върху себе си? Веднага след като показва откритието си пред скромна аудитория,той е принуден да се откаже от него. Защото никоя жена вече няма да си купи чорапогащник, ако има един, който никога няма да се скъса. И с техниката е така – всяко нещо в дома ви има в себе си програмирано точното време на употреба, след което ще се прецака – за да можете да си купите ново и да захраните икономиката и производителя.

Някак грешно ми се вижда обаче да гледаме по същия начин и на отношенията си с хората.

Причината те да се развалят след определено време не е това, че от самото начало двамата замесени не са били един за друг, а фактът, че са спрели да търсят общото помежду си.

Истина е, че всеки от нас се променя всеки ден. Когато обаче си намерил някого, с когото не просто се зяпате влюбено, а гледате в една посока (пeрифразиран и леко битовизиран Екзюпери, ще извинява), вие се променяте заедно. И не само – вие растете заедно. Както не можеш да оставиш едно растение да оцелява само, когато си му отнел естествената му среда, и го поливаш редовно, така не е редно и да оставиш връзката си на последни издихания, без да я подхранваш с любов, приключения и грижа. Ако между двама души някога е съществувала страст, то тя може да бъде съхранена, както и върната към живот, ако случайно в някакъв момент те са я загубили някъде по пътя между офиса и кварталния магазин. Защото „и те заживели дълго и щастливо“ не съществува само в приказките – просто ние сме го разбирали погрешно през цялото време. Това, което ни се е губило, е, че след него не идва краят на историята, а просто започва следващата.

Не се старай да живеете щастливо до края на дните си. Гледай да бъдеш пич, докато смъртта ви раздели.