Ти vs. отражението ти
Кой си в огледалото, кой си в социалните мрежи, кой си всъщност?
В края на миналото лято попаднах на един фестивал, който – колкото и крайно да звучи – промени живота ми. Три дни в планината, без интернет, закрити пространства… и огледала. Да не видя как изглеждам нито веднъж през това време имаше изключително любопитен ефект – не бях осъзнавала, че дразнещият навик да поглеждам към всяка огледална повърхност, за да проверя дали съм все още в човешкия вид, в който напуснах квартирата, е толкова товарещ. Сякаш, оглеждайки се, си набивах в главата една представа за мен, към която нямаше как да не се придържам. И следователно не вършех нищо, което би било в противовес с нея. Свободата, която изпитах през трите си безогледални дни, беше пълната противоположност на това чувство. Свободата да върша всичко, което си поискам, без да се съобразявам с маловажни подробности като това, дали ми отива.
Свободата да се усещам хубава, без да се виждам хубава – само защото съм щастлива, усмихната и заобиколена от също толкова позитивно заредени човеци. И започнах да не разбирам защо хората сами, доброволно, без никой да ги кара, биха си отнели тази същата свобода, която им се полага по право.
Не, не говоря за задължителното огледало във всяка къща – то си е необходимост, не е редно да ходим като палячовци по улицата всеки ден (от време на време може). Съвременното огледало – онова, което налага най-много цензура и самоограничения, е фейсбук. Наричаме го необходимост, но такава ли е всъщност?
Преди няколко вечери с приятел водехме дълъг и напоителен философски разговор на бар край плажа, когато приближаващата буря го прекъсна. Буря ли казах? Всъщност зачестилите светкавици се оказаха фалшива тревога – идваха не от небето, а от телефоните на момичетата, които се бяха настанили до нас. Въпросните се щракнаха няколко пъти в различни пози (докато всички одобриха Снимката с главно „С“ и една от тях я качи и „тагна“ останалите), след което потънаха в активна комуникация… със смартфоните си. И настана тишина. Това ме накара да се замисля – дали отбелязването в социалките, че (примерно) „Таня се чувства страхотно в Несебър с Тони“ вече не е изместило важността на самото им прекарване там? Стана ми мъчно за Тони, оставен без бъбрива компания на масата, защото Таня проверява кой е харесал статуса й и отговаря на коментарите, но после се сетих, че специално за такива случаи и Тони си е купил умен телефон – и вече също е потънал в него. Най-вероятно е и сред хората, „лайкнали“ публикацията на Таня – все пак излиза и на неговия профил, не трябва някой да се усъмни, че си прекарват страхотно… Когато след седмица се върне в София, той няма да се обади на приятелите си, за да им каже: „Ей, хора, с Таня бяхме на страхотна почивка“ – те вече знаят.
Няма и да разглежда снимките им през есента, когато слънцето навън се скрие и започнат ноемврийските дъждове – онзи кадър, незапаметен в малко опърпано албумче, отдавна ще се е скрил някъде безбожно надолу по стената му, покрита с други, по-нови преживявания.
Нова кола, сватба на добър приятел, предстоящо пътуване – всичко това е споделено с малката общност, която го следи във фейсбук, и оценено от нея. Оценено ли е обаче от него самия?
И ние така – бързаме да споделяме постиженията си, придобивките си, емоциите си, лицата си със света около нас, преди да сме успели да им се порадваме искрено, отчаяни първо да се огледаме в преценката на другите. Но защо мислим, че образът, който се връща, е нашият собствен? Дядо беше подарил на баба ми едно свитъче за рождения ден преди години. На него пишеше: „Животът е огледало – усмихни му се и той ще ти отговори със същото.“
Няма как отчаяното желание за одобрение да се върне като потупване по рамото – по-скоро ще отговори с молба за същото.
И всички се завъртаме в един порочен кръг, от който не печели никой – може би само социалната мрежа. Фейсбук примигва доволно, откраднал радостите на всички, заменил съкровищницата със спомени в главата и тази на тавана. Става все по-голям и търсен. Няма огледало, в което да се види – сигурно и затова е щастлив.