Нещата от живота

Приключенията на една градска мацка в (край)морската комуна

Вече няколко години не мога да намеря своето място в българската черноморска действителност – Слънчака не е за мен, на почивка all inclusive се чувствам като прасе, подготвяно за Коледа, а вариантите „май или септември в Гърция и Турция“ биха били по-подходящи за някого, притежаващ кола (или поне шофьорска книжка) – т.е. съвсем не за моя милост. Досегашните опити поставят най-висока оценка 8 на квартирите при бабите в Созопол, но ей така, за спорта, тази година реших да пробвам нещо ново – къмпинг на един от последните оцелели диви плажове до морето. Преглътвам всички притеснения (ама как ще се къпем, а тоалетна, ами храна…), мятам раницата на гръб – и мечка страх, мене не, приключението започва.

Най-отличителната черта на това място – а предполагам и на другите като него – се оказва безвремието, в което се потапяш още щом стъпиш на плажа.

Въпросът: „Колко е часът?“ е табу, мобилните телефони нямат обхват и не съществуват имейли и разговори със събджект „спешно“. Ключовата дума е с-в-о-б-о-д-а. Не можеш да мислиш за работа, когато саундтрака избират вълните, не можеш да се впускаш в драми с околните, защото те притежават повече спокойствие дори от баба ти, когато не искаш да си изядеш манджата. И ако имаш късмет, от съседната палатка ще се подаде майстор готвач, който да сготви най-вкусното картофено пюре с яйца за всички – или поне на теб така ще ти се стори, защото храната има различен вкус, когато си в мир със себе си и със света.

Ако обаче очакваш само спокойствие, грешиш – ще ти се наложи да минеш през доста перипетии, особено ако къмпингуването ти е за първи път. Убедена съм, че на всяко хипи му се е пълнила палатката с вода поне веднъж – и то не задължително от дъжда. Един приятел разказваше, че след последния джулай се е събудил от приятните „капки“, които падали на главата му, защото припаднал непосредствено след изгрева точно там, където го посрещнал – на брега на морето. Аз пък никога няма да забравя пича, който три дни поред ни питаше дали не можем да му продадем някаква храна, защото явно беше наблегнал на алкохола и цигарите в списъка си с провизии и не успяваше да изтрезнее достатъчно, че да отскочи до града на пазар. Моето най-голямо приключение от тази година пък е подходящо за заглавие на книга на Джером Джером – шестима върху надуваем дюшек, спукан на няколко места. Двама затискаха дупките с пръсти, а трети държеше въжето на котвата ни (туба, пълна с пясък), за да не ни завлече течението. По-забавно беше, отколкото звучи – особено когато останалите лагеруващи ни подхвърлиха торба с кюфтета, за да не умрем от глад в морето. Подобни моменти – с лопата да ги ринеш.

Не всичко е розово и идеално, съгласна съм – свикналите на удобства градски чеда могат и да се поозорят от спането в палатка на твърдата земя, от липсата на ток и течаща вода, но всички трудности се забравят, когато се събудиш и първото нещо, което видиш, щом отвориш ципа на „къщата си“, е морето. Моментална амнезия, водеща до нирвана.

И знаете ли какво? Когато потегляме и виждаме, че часовникът на колата се е повредил и показва 1 юли 1997, не ни е трудно да му повярваме.

Още причини да къмпингуваш, а не да курортуваш.