Няколко истории за късмет и градски случайности или иначе казано - противоотрова за предразсъдъци

Хората в София не обичали непознати. Непознатите надничат зад рамото ви, докато разцъквате фейсбук в тролея, и косвено ви принуждават панически да звъните на всичките си приятели, когато се прибирате сами след дванайсет.

Непознатите държат рекорда за най-особена миризма, винаги когато се смеят, е защото се подиграват на новата ви прическа, клептомани са, потенциално социопати, а в най-лошия случай – обичат да заговарят. Уж едни от най-сивите европейци, а си позволяват висши прояви на екстравагантност…

И ако разбирате за какво говоря, вероятно твърде рядко се случва да ви заговорят, защото непознатите надушват пасивно-агресивните ви въжделения и подвиват опашка някъде другаде. Те са от онази странна улична порода, която напада само когато те хареса, преследва те три пресечки, качва се с теб в трамвая в неизвестна за него посока, излиза от другата страна на метрото, за да те изпрати, и после си купува нов билет, за да се върне обратно. Това е животът им. И не говорим само за мъже. Говорим за неконтролируема таргет група между 20 и 80 години, кошмар за всеки социолог, неподлежаща на анализ и правдоподобни заключения.

„Това само на теб може да се случи, честно…“ – чувам всеки път и ако туко-що си го помислихте и вие, считам за редно да ви запозная с най-ярките примери от бездънния си асортимент преживелици с щастлив или не толкова щастлив край.

БЕЗДОМНИКЪТ
Понякога се сещам за него и винаги се усмихвам. Беше свирепа зима в трамвай 8. Имаше хора – достатъчно много, че ако станеше катастрофа, нямаше да има пострадали, защото софийските трамваи нямат екстри като свободно място за падане. Изведнъж пътеката се разчисти, народът се раздели на две равни части и сгърчи безсилните си за бягство тела до прозорците, а както знаем, никой освен Мойсей и бездомниците не са в състояние да предизвикат този ефект у окръжаващата ги среда.

Не съм се набивала на очи. Ни най-малко. Стоях си притисната в леденото стъкло и рамото ми полека замръзваше. Тогава се случи немислимото. Човечецът – мръсен и паномирисващ, прекоси целия трамвай, оставяйки след себе си въздишки на облекчение, и устремено застана точно пред мен. „Извинявай, може ли да ми закопчаеш якето. Не мога сам.“ Погледнах – беше най-обикновен цип, но пръстите му явно бяха вкочанени. Усмихнах се и го помолих да вдигне глава, за да не прищипя брадата му. Погледна ме право в очите с най-детския поглед, който съм виждала, и се засмя.

Защо избра точно мен, не зная. Знам само, че се чувствам горда и до днес.

РОМЕО 1
Иии отново в градския транспорт. Отивах на урок по живопис, задоволявайки поредна мания. Реших, че след два месеца най-после съм добила извисен вид, защото младежът отсреща не спираше да ме зяпа. След няколко светкавични аналитични погледа установих, че е скинар и върти между пръстите си лист от тетрадка на квадратчета. И продължаваше да зяпа. Втренчено. Започнах да си мисля, че явно съм прекалила с тена това лято, и ме напуши смях, но неудобството от необосновани усмивки на публично място бързо ми бе спестено. Момчето ми подаде нещо и слезе. Държах безупречна оригама на лале, чиято чашка криеше в себе си име и телефонен номер.

Ако бях звъннала, щеше да е най-артистичното запознанство на планетата. Само дето с петминутната си творба засенчи двумесечната ми борба в прашното ателие и малко му се ядосах.

Жалко… Следващия път да се съобразява.

THE BEST MOM EVER
Вървях към Попа, когато отражението ми в една витрина разкри крайно незадоволителното разположение на цепката ми, в грешна посока. Вмъкнах се в първия свободен вход, за да поправя гафа, и налетях на млада жена с бебешка количка, която изнервено чакаше асансьора. Мисля, че между комшиите от последните етажи на всяка една сграда в София съществува тайно споразумение да оставят вратата на асансьора отворена винаги когато се прибират. Преди да се усетя, чух: „Пазете детето, моля ви се, сега слизам.“ И тропот от тичащи нагоре по стълбите обувки. За пореден път предизвиквах необяснимо доверие, без да съм продумала, и заключих, че имам идеална визия за престъпления. Докато размишлявах над перспективите, очите на хлапето, пълни с въпроси, се напълниха със сълзи и като наивен пасажер, озовал се на летището с чужд багаж, предусетих предстоящия взрив. Във входа се разнесе кънтящ рев – явно не на всички изглеждах симпатична. Но на всеки бъдещ бандит, освен харизма, трябват и умения. Металните ми гривни се озоваха с подрънкване пред лицето му и очаквано задоволство се разля в мокрите очи. Майката отвори вратата на асансьора отвътре, благодари и отново като шемет изчезна, заедно с количката. Стана тихо. Зачудих се дали наистина се беше случило. Гривните ми липсваха. Беше.

РОМЕО 2
Две мацки в градинката на Народния видяха, че нося цял стек цигари и решиха да си поискат поне по една.

Докато благородно им давах по една кутия, чувствайки се като Дядо Коледа за пораснали, в замяна получих комплимент за обувките си. Като обърнах гръб, чух: „Сега, ако не можеш да ходиш хубаво на токчета, ще ти ги взема!“

Дадох всичко от себе си. Започнах да се фръцкам демонстративно по алеята, без да си давам сметка, че публиката не се състои от двама. От мъжката компания през десет пейки изхвърча пъстро облечен млад мъж и хукна след мен. Заяви, че хобито му е рапът и иска да му кажа дали го бива в римите. „Давай! Чакам да бъда сразена.“ Иронията ми се изпари, защото наистина бях. Докато почти тичаше до мен, защото не забавях крачка, рецитираше най-смисления текст, който бях чувала от доста време. Имаше блестящи препратки към личности и филми, които не са известни на широката публика. Слушайки, започнах да се чудя дали това не е проект на няколко изпечени в свалките столичани, достигнали с общи усилия до перфектната формула – да съблазняваш съвременни мацки с умен рап. Подсмихнах се и му зададох въпрос относно едно име в текста му. Бях сигурна, че е наизустил всичко и идея си няма за какво иде реч. Сбърках. Беше млад, нахъсан, талантлив и очевидно – умен. Вървя с мен чак до опашката на коня, където (внимание!) ми целуна ръка и каза, че ще се радва да се засечем отново някога. Без нахалство и със стил. Браво! И благодаря.

МОМЧЕТО С ШАПКАТА
Търсех нещо конкретно в Джъмбо и безкрайно фрустрирана сновях между стелажите, без успех. Натъкнах се на мускуляга, който изглеждаше разколебан. Усещах, че ще ме заговори, още докато приближавах, и умишлено забавих крачка. Дори не харесвам мукуляги. Честно.

–         Извинявай, коя шапка ти харесва повече?

–         Да съм любезна или искрена? Нито една.

–         Да бе… Стига, трябва ми. Избирай!

Избрах. Поговорихме доста, беше слънчево момче.

На другата вечер на стената му излязоха снимки на шапката, върху места от тялото му, за които не предполагах, че е предназначена.

Беше обграден от фенки, които май имаха незабравимо моминско парти. Почувствах се виновно – ако знаех за къде е шапката, щях да препоръчам другия модел. Смях се много, а приятелките ми пак ме наредиха: „Как все на теб се случва?! Имаш див късмет.“

                 Хората в София не обичали непознати. Обичат и още как и ако мислите, че това да ви заговорят е въпрос на специфична аура, вдъхвана от боговете, веднъж на червена луна, сте те объркали. Приключенията не бягат по морето и не са спрели еволюционното си развитие в етапа на рицарските романи. Ако се завъртите три пъти около жълтите павета, гарантирам, че изникват като тайната градина. Стига да повярвате, че ги има. Успех, храбри рицари, и ако е писано – някъде ще се заговорим.

Едно е сигурно. София е голяма и случайност дебне отвсякъде.