Нещата от живота

За малките ритуали в ежедневието, които превръщат София в туристическа дестинация, кофеина - в живец, застоя в живота - в престой на междинна гара, на която просто чакаме влака за нашата дестинация

Надя Кънева

Вторник сутрин. Имам изпит и бързам да хвана 280, защото другият вариант е маршрутка, а камъни в бъбреците за разбиване все още нямам. Успях да хвана крайния срок на крайния срок на крайния срок, който си бях поставила за учене, и се чувствам сравнително уверена и несравнимо заспала. Спирам за еспресо с късметче до нонстопа срещу университета и забързвам крачка, защото часът е вече добро място за преписване без пет. По пътя разгъвам късметчето: 

Слънчевите лъчи не пропускат никого. И теб няма да забравят, освен ако не се криеш в сянка.

Иронично си отбелязвам да не забравя да го снимам и го пускам в джоба.

Оказва се, че днес ми върви, и ми се пада тема, която знам. Сега остава да стигна навреме и в офиса и ще съм изпълнила успешно акробатиката между образование и работа за деня. Мислено благодаря на сивата С-класа, която спира преди пешеходната пътека, за да мина. Така де, друго си е мерцедес да ти даде път. Нали знаете, че „големите“ са над тия неща.

В този момент се замислих над собственото си определение за шофьора на лъскавата кола. Кое му е голямото? Или просто аз се чувствах малка. Малка в старанието си да съм голяма. Голяма по задължения, голяма по мечти, голяма по душа. Искаше ми се, но начинът, по който се чувствах този вторник, беше по-скоро голяма по подразбиране.

Нямаше нищо, което да ме смалява повече от забързаната сива София; изпит, след който не се усещам по-образована; и работа, която не ме приближава към представата ми за мен след време. В този момент напипах късметчето в джоба си и тогава ми проблесна. Просто бях застанала на сянка.

А всъщност всички сме акробати. Някои жонглират със семейство, работа и социален живот.

Други балансират по въжето на парите, доста често залитайки… Но пък имаме възможността ние сами да решим колко големи да бъдем, защото всичко е въпрос на гледна точка и… дали се задоволяваме с гадно кафе.

Днес София е сива, но утре, когато ще обикалям в търсене на поредното забутано местенце със здравословни измишльотини, ще се чувствам в най-цветния град в България. Тук винаги има нещо ново да открием, нещо старо да ни стопли и нещо красиво да ни вдъхнови. Дали нов магазин с уникални неща, чиито собственици събират от цял свят. Дали изложба на някой смахнат, но гениален фотограф, чиито снимки ще разбера по съвсем различен начин. Дали бар с настолни игри, който да разчупи традиционното излизане на по мляко с нес и паролата за уайфая.

А междувременно можем да продължим да си мразим работата, защото не е така, както сме я описвали в часа на класния някога. 

Но пък можем и да се поздравим за това, че обогатяваме не само CV-то си, а и самите себе си, трупайки опит и контакти, развивайки определени качества. Нищо от това, което научаваме, не е излишно. И все пак е важно да не бъркаме търпението с примирение. Иначе си оставаме малки в света на големите.

И като цяло няма нищо лошо да си малък, стига да растеш. А растем, когато не спираме да търсим – хубаво кафе, нови места, себе си.

И да не забравя… слънчевите лъчи не пропускат никого. Не стойте на сянка. Потърсете щастието в някоя локва например.