Нещата от живота

Тази проклета дума "остани"...

Върху масата в кухнята са се свили две стари мандарини. Само мисълта, че си ненужен, е способна да те сбръчка така. След малко ще вляза в колата или метрото, ще мина няколко станции, пресечки, лица… за да потърся думата, която не ми каза. Ще се превърна в импресия на стъклена фотографска плака – колкото по-малко ме докосваш, толкова по-прекрасна ще оставам.

Ето ме, излизам на улицата. Оглеждам се на всички посоки, дори към небето поглеждам – няма я. Ти знаеш ли какво е нещо да го няма? Умът ми заподскача с бързооборотно отрицание. 

Купувам пресни мандарини. Писна ми да гледам сбръчканите физиономии на онези двете в кухнята. Сега новите натежават на дъното, разкъсват найлона и се изсипват шумно от торбата. Разпилени, се търкалят като улични псета из локвите, блъскат се обезумяло и почти дочувам как цитират пасажи от Маркес.

 Мислят се за портокали?

Прибирам ги насила пак в торбата. 

Не искам никога така да ме събираш, когато почна да се разпилявам.

Продължавам да я търся.

Постепенно започва да придобива ярки очертания, да вае тембъра на гласа ти, внимателно, с текстура като от глина, става осезаема, мирише на топла кожа, на цигари… Старая се да я опазя, докато се прибера отново вкъщи. Тогава ще успея да ѝ се порадвам. Да я слушам на replay. Тази дума не е просто сбор от звуци. Тази дума е моят двигател с вътрешно горене. ОСТАНИ. Единственият начин да си тръгна от обидата.

Прибирам се.

Влизам в стаята и я виждам на стола. Явно там си я оставил. Наведена, с усърдие разплита нещо в малките си пръсти. Разпаднала се е до пацифист, вече не желае да воюва за себе си. Усеща, че я гледам, скача, потърква нервно длани и ме пита:

– Ти къде изчезна? Чаках те.

– И аз не знам, изгубих се…

– А после?

– Няма после.

Виж как можеш да разбереш, че хората около теб злоупотребяват с добрината ти.

Гласувай за наградите на goguide.

Последвай ни в инстаграм.