Любовта, която не е променила формата си и ляга тихо до теб в моментите, в които се чувстваш самотен

Сигурно е вярно, че "когато затвориш една врата, друга се отваря", но моята е от въртящите се и редовно си правя кръгчета.

Всеки от нас има някого, към когото се връща, когато се почувства изгубен. Голямата любов, на която да се опреш и да си кажеш "поне беше истинска". Любовта, която не е променила формата си и ляга тихо до теб в моментите, в които се чувстваш самотен, прегръщайки те до задушаване. С една приятелка наричаме тази любов "Ами ако".

Понякога хората остават завинаги в Амиако и продължават живота си с други хора, в които не са влюбени, навирайки фалшиво и повърхностно щастие в лицето си, вярвайки, че така е най-добре.

Амиако е безсмъртна. Тя спи зимен сън, когато откриваш любовта другаде, и се връща, когато осъзнаваш, че и това не е била твоята история, че твоята история е някъде там и чака да я срещнеш. За съжаление често мазохистично предпочитаме да мечтаем за Амиако, отколкото да се престрашим да се влюбим пак.

Времето без нас прояжда дупки като от молец, през които изтича любовта. Амиако не изтича. Тя създава онова утопично усещане на безкрайност като море поради липсата на изживяност и всички давим чувствата си в нея, за да усетим всяко вдишване над повърхността.

Амиако не е истинска. Тя е като спомен от ученически лагер. Дори да се върнеш на същото място със същите хора – никога няма да е същото. Дори споменът за нея е идеализиран. Заровили сме болката й в почвата и сме посадили дървото на живота си върху нея.

Амиако запълва празнотата с болка. Тя е къщичката, в която се крием, когато завали градушката от съмнения и гръмотевиците на самотата започнат да удрят по дървените ни тела.

Амиако е онази любов, след която не ти остава нищо, за което да се хванеш, и висиш на бесилката на липсата, но продължаваш да шаваш с крака, преструвайки се, че ходиш.

Времето лекува само ако му позволиш да го стори.  Първо се връща апетитът, после сънят, след това желанията и накрая животът навлиза и изпълва празнотата със себе си, карайки те да дишаш.

Амиако върви след нас като сянка под жарко слънце, докато търсим някого, който да ни обгърне с неговата сянка.

Спомням си как в една от книгите от поредицата „Светът на Диска“ на Тери Пратчет, Баба Вихронрав се порязва с нож, но кръв не потича, нито усеща болка. Всички са възхитени. После тя се прибира, въздъхва и казва "вече може да болиш". Така оставяме и болката от  Амиако за друг път, опитвайки се да я притъпим с алкохол, приятели и забавления, но тя не изчезва, защото във "Вселената нищо не се губи". 

Проблемът с Амиако е, че не искаме да я убием и си я оставяме неизживяна, за да ни топли в студените нощи, превръщайки  ни в изстрадали герои от европейски филм.

Тя е от нещата, които, убивайки ни, ни карат да се чувстваме живи. Амиако стои зад затворената врата и чака да погледнем през ключалката.

Когато затваряш една врата, за да отвориш друга, първо я заключваш, след това зазиждаш ключалката и накрая хвърляш ключа в някоя бездна, защото иначе се губи смисълът. По този начин обаче не убиваш безсмъртната Амиако, а я оставяш вечно млада и свежа. Запазваш старателно присъствието й за самотните вечери.

Ахилесовата пета на Амиако е промяната. Тя се храни със сантименталност. Единственият начин да се освободиш от робството на Амиако е, като я изживееш, карайки я да изпълзи на повърхността на реалността и да промени формата си. Тя е тъмната страна на мечтите, а най-лесният начин да убиеш една мечта, е като й дадеш плът и кръв. Връщаш се, разбиваш заключената и зазидана врата и осъзнаваш как белезите на времето са потопили острова на Амиако. Любовта не изчезва, тя просто променя формата си. Идеализираният образ на Амиако се размива като оазис в пустинята на душата ти. Само по този начин откриваш лодката и събираш сили, за да продължиш в открито море, гледайки в небето с надежда, докато съзреш птиците и намериш пристанището си, където те чака твоята история. Позволи й да се случи.

Хората, които ти пасват като любим пуловер.