За музите, които никога не разбраха за себе си

Изкуство се прави за хора, които влизат и излизат от живота на артиста. Най-силната муза обикновено са онези, които те цапардосват не по-слабо от засилката, която ти дават на вдъхновението. Пишеш за хора, които са ти отнемали равновесието. Пееш за тези, които си обичал до дупка в стената от юмрук. Рисуваш, сякаш светлата боя може да заличи тъмните кръгове под очите ти след поредната безсънна нощ.

Танцуваш за онези, с които забравяш даже как се стъпваше по земята.

Но муза ли са хората, които кротко влизат в живота ни, кротко излизат и уж го оставят така, както са го намерили, а всъщност нищо не е същото?

Има хора, които не ги помним като земетресение. Те бяха спокойната вода, която дълбаеше брега по свой образ и подобие.

Те бяха гланцово блокче. Изрязваш си от тях небе и слънце, къща и огън и ги залепяш върху своите дни. И стават дни за изложба. И нощи не за показване.

Тези хора остават дълго, толкова дълго, че ти да си тръгнеш. От изложбите всички си тръгват. Дори и картините. Тръгват да обикалят други изложби. Имат нужда да събират възхищение. Докато в един момент разбираш, че дори и във възхищението има нещо ужасно досадно. Защото всеки се опитва да те анализира, дори гледайки те като произведение на изкуството. Но единственият, който те разбира, е онзи, който те е нарисувал.

А тези хора те създават такъв, какъвто си в момента. По-спокоен, по-уверен. Защото са те обичали толкова, че да вярваш, че си добър човек, който заслужава усмивката си. Защото са си тръгнали така, че да не се откажеш от любовта.

Погледът ти предизвикваше възхищение. Още по-голямо, когато сутрин го очакваха сънен. Някои неща ги казваше особено сладко, повтаряше ги нарочно, за да чуеш онзи гърлен смях, по-искрен от на бебе. Сега се поглеждаш в огледалото, докато си миеш зъбите в просъница, и се чудиш какво са ти харесвали, та ти приличаш на настинал Дракула и си горе долу толкова кисел. Вече не можеш да докараш онази интонация за онази шега, пък и няма кого да разсмееш.

Изумително е колко дребни неща са големите, когато си влюбен, и колко големи са липсите им, когато вече не си.

И днес говориш по-малко, когато си ядосан. Показваш повече, когато си щастлив. Вече знаеш, че онази радост, твоята, е много по-силен стимул за някого да е добър с теб, отколкото отчаяното ти изискване да е такъв.

Изкуство създавах за кой ли не, само за теб не бях. Не бях сигурна дали щеше да го оцениш. Но всеки заслужава да е муза, а ти дори не знаеш, че си бил.

Теб не те помня като земетресение, но без теб сякаш всичко се тресе.

Защото "Много е лесно да пишеш. Просто сядаш пред пишещата машина и кървиш."