Някои съединения са опасни

Денят е почивен. Събуждам се от звън на бормашина. Дотук нищо нетипично. Решавам да се поразходя и да се снабдя с кафе. Улицата – Витошка, хората – начумерени, времето – мрачно. А днес е празник. Голям празник.

Тъй като съм на възраст, на която мога да си позволя да продължавам да бъда оптимист, аз вярвам в тъжните минувачи, с които се разминавам. Сигурна съм, че тези смръщени лица знаят какъв празник е днес. Дори много повече. Те знаят цялата история за подвига на Съединението, но защо не празнуват?

От училище схванах, че не всички съединения водят до красив резултат. В часовете по химия ясно наизустихме кой елемент с кой си пасва, кои създават красиви цветове, кои раждат нови вещества и кои произвеждат гърмежи. Със сигурност си спомням, че някои съединения са опасни.

А съединението между ниското ни национално самочувствие и огромните комплекси е една нискокачествена бомба, която се съмнявам, че изобщо някога ще гръмне, така че да произведе не само звук, но и да причини щети, да убие всичко излишно и да прочисти място за по-добрата част от нас.

С едно кафе напред продължавам да вървя в празничната си разходка под дъжда. Празнуващи не виждам. Може би заради лошото време. Може би, защото, видиш ли, интелигенцията избягала да почива в Гърция, за да отмъсти на политиците и лошите български хотелиери. Тук-там чувам откъслечни разговори за това кой е  пò националист: туристът протестър или този, който не мърда от родната България. Ако изобщо на някого му пука на кой плаж се излежавате виие.

В такива дни искам пак да съм малко дете и лятната ми ваканция да е в разгара си. Да бъда на гости в селото на баба и дядо. В селото, в което всички се поздравят, независимо дали се обичат или не. Там, на село, където отдавна знаят, че розовите домати са най-хубави, а бурканите, пълни с вкусотии и обвити с вестник, се наричат армагани, а не стоки от биомагазин. Там на село, където когато дойде празник, всички си обличат новите дрехи и си честитят.

Празничната ми разходка е към края си. Сядам на пейката пред блока. Пейка, около която са засадени красиви цветя. Към мен се приближи бабата, която се грижи за тях. Бабата с изкривени до болка от болест крака, опря се на двете патерици и приклекна така, както само една дама би могла.

Погали земята, прибра в джоба си изгорелия фас, хвърлен в прекрасната й градинка, и разпали толкова мисли… Изправи се и ме поздрави с честит празник.

Тя продължи бавно, аз се спрях за дълго…

Не убивай българина.