Ирена Иванова между три различни образа
За работата върху личното творчество и с младите таланти в Творческа Академия ''Заешка дупка''
Творческа Академия Заешката дупка е място, което сбъдва мечти. Място, на което популярни български автори помагат на млади литературни надежди да покорят върховете, които сами са си поставили с химикал в ръка. А пътят нагоре винаги е труден. Това може да потвърди Ирена Иванова, основател на Академията, любим писател, режисьор на театрални постановки и от скоро – актриса. Ето какво сподели тя пред Go Guide за работата върху личното си творчество, както и с млади литературни дарования.
1. Ирена Иванова, Рене Карабаш, Заека от „Заешка дупка“… в кой от образите ти те намираме в момента и имаш ли си любим такъв*?
Ирена, приятно ми е. Всички образи си ги обичам. Разбира се, Ирена е единствена, всичко останало са производни, които се проявяват според метеорологичните условия и нуждата от тях. Рене съм в къщата на литературата, Заек съм в „Заешката дупка“. Вкъщи за мама съм Иренче. Всъщност имената нямат голямо значение, когато правиш нещо за някого. Тогава имената и думите стават излишни опаковки.
2. Ти си писател и режисьор, а за трета година – основател на Творческа академия „Заешка дупка“. В кое от тези неща откриваш най-много части от себе си?
Писането и театърът са нещата, без които трудно бих открила смисъл в съществуването си. Академията също е важна за мен, тъй като това не е просто училище за писатели.
Лично за мен тя е мисия да „доставя“ на пишещите хора нещо, което силно липсва в България, а то е практика с най-добрите в сферата на литературата, театъра и киното. Последната задача след приключването се явява най-важна и отговорна за мен, а тя е да помогна за реализирането на техния труд. Да направя така, че талантът им да достигне до хората, което всъщност е целта на всяко изкуство – да стига до хората и да преобразява. Нали така?
Няма как да изкарам себе си от себе си. Мога само да се опитомявам за известно време.
Романът ми „Остайница“ е голяма и неизменна част от мен, но той е дом и на колективните плевели на цели поколения. Именно заради неговата преживяна истинност и радикалност той успява да отвори вратата на всеки читател, без да пита дали може да влезе. Ние всички сме Остайница.
4. Можеш ли да разкажеш малко повече за формата, която си използвала за написване на книгата. Какво целиш да създадеш като усещане с липсата на точки и запетаи?
Да, стилът ми на писане може да се нарече „поток на съзнанието“. Това е текст, който тече асоциативно като мисълта, която е един водопад, който не спира да се излива. Именно поради това краища и начала като главни букви и точки са неуместни в него, защото биха били бентове, които ще нарушат енергията му и ще го обезобразят. Но точно този „поток на съзнанието“ успява да въвлече читателя малко по малко и да го накара да възприеме разказа като своя собствена мисъл или да му придаде усещането, че се намира съвсем в главата на персонажите в книгата.
5. Кои герои от чужди творби са сродните души на твоята „Остайница“ според теб?
Интересен въпрос, благодаря. Може би всички женски персонажи от книги, които носят упоритостта в себе си, и мъжът като втора природа, която им помага да оцеляват в суровите житейски условия, в които се намират. И, разбира се, всички жени, които вярват в голямата единствена любов и имат силите да я търсят и да я пазят до края.
6. Колко време ти отне, за да започнеш да „работиш“ като писател и с какво се раздели, за да се събереш с тази професия?
Не знам какво значи да „работя“ като писател и кога един писател става „писател“. Аз знам откога пиша и то е от много ранна детска възраст, може би от трети клас. А за да се отдам изцяло на писането и театъра, се наложи да мина през един период на много лишения с цената днес да правя това, което искам, и да разполагам с времето си както аз намеря за добре. Това е дълъг и труден път, но свободата си заслужава.
На Ирена, която, преди да дойде в София, нямаше възможност да се запише на подобни писателски курсове, а много искаше.
Затова си обеща един ден да си направи цяла Академия и да си я посещава, ха-ха. А тази стипендия е подарък – жест към някого, който също като мен преди няма възможност да посети писателски курс, а много иска. Вярвам, че ще отиде при правилния човек, който вече е посял семето на литературата в себе си. От мен остава да проверя дали има изглед, че ще се бъде отговорен към него.
8. Доколко творчеството е въпрос на обучение, занаят и научени умения и каква философия би искала да споделиш на курсистите?
Творчеството е занаят, в който надарените с талант могат да изпитат щастието ръката им да бъде държана от Бог, докато пишат. Но освен този талант огромна част от творчеството е трудът. Работа, работа, работа. В Академията не казваме „ето така ще пишете“ или „така се пише“, в нея лекторите казват „това се прави така, дали ще го направи, решаваш ти“ и точно там се ражда себеизявата. Целим да скъсим пътя, по който минава всеки начинаещ писател, да спестим време за истините, до които той сам стига, и да вдъхнем увереност в него. Най-малко общата култура глобално бива обогатена и всеки е стимулиран да твори в една страхотна креативна среда, в която се раждат трайни приятелства и дори любови…
9. Сега да те питаме нещо честно – търсиш ли името си в Google:D
Ха-ха-ха-ха! Случва се да напиша Рене Карабаш в Гугъл, но то е, ако търся някое конкретно интервю с мен или нещо друго, което ми трябва. Много по-приятно ми става, когато в търсачката на някой приятел случайно видя „Рене Карабаш“. Толкова е мило… и хубаво.
Виж и интервюто ни с една от най-обичаните съвременни писателки.