И болката пътува с трамвая, а срещата с нея понякога те изважда извън релси...

Обичам ги трамваите. В тях могат да се случат толкова любопитни неща, стига да искаш да наблюдаваш и доизграждаш хората с въображение. На мен са ми се случвали много щастия и вдъхновения. Ще ти ги разкажа. Понякога обаче има някакви ходещи гротески, които свиват сърцето и парализират тялото. Понякога няма как да помогнеш. Или просто отсреща не желаят. Остава да помислиш и да си извадиш изводите. В тази история декорът с трамвайните седалки се запазва, но вместо весел акордеонист имаме една готина млада жена, дете, което диша лепило, аз, която не помръдвам от ужас, и няколко извода за дните ни.

Преди известно време се прибирах от университета и в трамвая имаше необичайно малко хора. Липсваха амбициозни персонажи, гладно търсещи с поглед свободни седалки. Предстоеше ми познатото дълго клатушкане, затова седнах до прозореца и започнах да разглеждам кафетата, театрите, хората, магазините и спирките, през които бавно минавахме. В един момент за пореден път вратите се отвориха и се качи много малко дете, на което не мога да определя възрастта. Наистина. Може би беше на 6. Някъде там. Беше смущаващо мръсно – дрехите, лицето, косата, пръстите. Погледнах го и това с нечистотията не беше толкова смущаващо. Така де, в града, в който живеем, сме виждали какви ли не индивиди. В погледа на детето имаше нещо, което обърка целия ми ден и не ми даде мира…

Все някога си си взимал баничка и знаеш как изглежда празното пликче след това. Да, ама когато пликчето е от лепило, а не от нещо, купено от сергията, нещата се променят. Малкото момче носеше всички отличителни белези на деградацията и слабостта пред порока. Замъгленият поглед, изкривената душа, неспособността за пазене на равновесие и всички демони, съпътстващи опиатите, бяха заключени зад детския поглед. Беше страшно. Докато аз стоях и гледах тъпо, една девойка пред мен стана, тръгна към хлапето и започна да му вика, каза му да спре, попита го иска ли пари, храна? Само да спре. „Защо го правиш, бе?“ Детето я гледаше с оня демоничен и порочен поглед и след огромни усилия и борба с езика си, успя да промълви

„Ми ‘щот’и другите“. Момичето викаше, аз все още се ужасявах. „Кой ти ги дава тия л*йна?“ Празният поглед. Едва чуто „те“.  Ужасих се.

Когато аз бях на шест, използвах лепило, за да залепям върху бял лист предварително изрязани форми на дърво, листа, цветя и всички други прекрасни неща, правещи света на детството такъв, какъвто е. Защо „те“ не са купили гланцово блокче на детето? Мислите ми препускаха във всевъзможни посоки. Жената пак попита детето иска ли пари, иска ли храна, само да изхвърли това, което е в джоба му. В продължение на няколко протяжни спирки момченцето даваше вид, че се напъва да помисли. Бръкна в джоба. Девойката продължаваше да го моли да изхвърли пликчето. Всички гледахме и чакахме. То бръкна още по дълбоко. В този момент вратите се отвориха и то бавно се обърна и с несинхронизираните си крайници започна да слиза. Някои хора в трамвая се развикаха. „Нека му е, да го сгазят“, други цъкаха с възмущение, трети извръщаха поглед да видят паднало ли е, на тротоара ли е, върви ли, а аз просто стоях вцепенена и мислех.

Не искам да влизат в главата ми никакви мисли за държавата и обществото. Такива (и по-страшни) тъги има навсякъде. Въпрос на болка и затрити шансове. Защото от гледката боли. И детето го боли, макар и да не знае. То беше малко.

Пътят на едно детство беше затворен с огромните камъни на мизерната нищета и порочността на изгубените души.

Онзи ден пътуването ми беше като влакче на ужасите. Знаеш ли? На всеки ъгъл има някакви „те“ в лицето на твой колега, познат, далечен приятел или просто завистник. Може да ти бъде предложено всичко. Защото сякаш е по- лесно да си мъртвата риба, която се носи по течението. Детето не е успяло. То не знае. Ти обаче прецени на кого да кажеш „да“ и на кого „не“.

Трамвайните истории разказват и позитивни гледки. Виж още лудостите на един акордеон.